УРОЦИ ПО ДЕМОКРАЦИЯ, ИСТОРИЯ И … ЖИВОТ

---

автор: Маги Благоева

Изтръпвам и нещо в мен се свива силно, когато чуя някое дете да казва: “Мразя историята”.

Или – “Не обичам историята!”

Защото историята е толкова невероятна, толкова интересна, толкова напоителна откъм много знания от различен характер (не само исторически), че реално аз не съм срещала човек, който да не обича историята, когато се заговорим за различни теми, части и аспекти от нея.

Но да – аз също не харесвах историята в училище. Нищо чудно – начинът, по който я учих, не беше за мен. Сухо, дати, имена. Фактологично.

Тези, които ни познават, знаят, че ние обичаме да разглеждаме историята по различни начини. Един такъв начин е историческата ни поредица за първото българско царство. Да учим “по учебник” за Първото българско царство имаха желание 3 деца. Да направим филми за това се запалиха и записаха десетки. Да ги гледат искат стотици.

Сега искам да ви разкажа за друг, съвсем различен експеримент. 

Свързан с история, политика, управление и като цяло – живота.

Понеже друго нещо, от което изтръпвам, е да чуя, че начините на управление на държавата не ни засягат. 

Демократичното образователно пространство е такова, което се самоуправлява – за това подсказва и самото му име. Защо това е така? Отговорът е много лесен – тъй като живеем в демократични общества, струва ни се логично бъдещите поколения, вместо да се подготвят за живот в тоталитарни общества чрез послушание и следване/изпълняване на инструкции, да се подготвят именно за живот в демократични общества чрез реалното им практикуване от ранна възраст и усвояването на нужните житейски умения за живот в демократично общество – отговорност, инициативност, ангажираност, активност, участие.

Демокрацията, знаем, е форма на управление, в която властта произтича от народа. Нашата държава е избрала тази форма на управление и тепърва все още прохожда и се учи в нея. Демократични са и много от развитите страни. Демокрацията, разбира се, при големи групи е представителна – както е в държавите. При нас обаче, предвид мащаба, е съвсем възможно тя да бъде и пряка. Практикувайки я ежедневно – чрез седмични училищни събрания, в които всеки има право на глас по разискваните теми, децата се учат на практика на гореизброените умения, вместо само на думи.

Но историята, а и реалността днес, ни дава голяма палитра от възможности за управление на дадено общество/група хора. И, разбира се, ние можем да ги учим като си ги разказваме и говорим, но какво би било наистина да ги преживеем? Науката за ученето ни подкрепя в убеждението, че със сигурност ще научим много и ще остане за по-дълго, отколкото ако просто ги прочетем. 

Затова реших да предложа на нашето Училищно събрание експеримент, с който да преживеем различна форма на управление и да научим повече за тях – какво представляват, а и да разгледаме чисто в исторически и настоящ план примери за такива форми на управление и техните резултати или настоящи състояния. 

За този експеримент искам да ви разкажа.

Училищното събрание, на което поставям темата, е второ за годината и аз съм записала своята тема за разглеждане (всеки член на училищната общност – дете или учител, има право да запише тема за разглеждане на училищното събрание и тя ще бъде разгледана). Училищното събрание не е задължително и обикновено на него има деца и учители, които се интересуват от темите, които ще бъдат обсъждани. Моята тема бе записана УПРАВЛЕНИЕ НА УЧИЛИЩЕТО и определено бе предизвикала интереса на няколко деца. 

Те ме помолиха предварително да им кажа какво точно е това и още с първите ми думи:

– Да сменим начина на управление на училището… – получих много силни реакции “против”.

 – Е, чакайте да довърша само… – опитвах се да се доизкажа аз.

– Защо да го правим? Не ни ли е добре така?

– Според мен ни е добре – казвам – обаче ние не знаем как би ни било иначе – никога не сме се управлявали по друг начин. Защо да не пробваме.

– А защо да пробваме?

– А защо не? 

– И все пак защо?

– Ами на мен ми е любопитно. – отсичам накрая аз. – Просто ми е любопитно какво ще стане и как ще бъде.

– Но…

– Добре, вижте. Ще разкажа всичко на събранието, което реално започва след малко. И хайде, нали знаете, че няма нужда да се убеждаваме взаимно готина ли е идеята или не – на вас може да не ви харесва, а за мен да е супер яка, нали? Пък ако на вас продължава да не ви харесва и след като чуете моите аргументи – няма нужда да ме убеждавате в противното, нали знаете? Можете просто да гласувате против и така ще изразите несъгласието си. В крайна сметка събранието ще реши, не аз.

Това е и което генерално се опитваме да предадем като култура на отношение – няма нужда да спорим и да искаме другия да има нашето мнение. Нужно е да уважаваме правото му да има свое мнение, различно от нашето, и заедно с това и ние да можем да имаме нашата си позиция. Да ги изразим уважително един към друг, без лични нападки или обиди, след което да валидираме позицията си с гласа си. Всички сме различни и една идея се харесва и подкрепя от едни и напълно отхвърля от други. Това е нормално и е в реда на нещата. Накрая вотът решава колко души подкрепят и колко отхвърлят. На този етап в училището взимаме решения с мнозинство от повече от 50 процента “за”. Ако идеята събере повече от 50 процента – тя се приема.

Те кимат и се качваме на събрание. Вече чули темата, смятат, че е задължително да присъстват, за да не допуснат да се реши нещо, което би било ужасно за училището. Така функционира събранието по принцип – учим ги, че ако нещо те интересува – включваш се и повлияваш активно за неговото развитие. Можеш да убеждаваш другите, да събираш съмишленици и гласове, да търсиш подкрепа, да се изказваш на събранието, да призоваваш към конкретни решения – когато дадена тема е важна за теб и те интересува. Например, ако не те интересува дали ще се играе в сградата с топка или не, очевидно няма да вземеш отношение по тази тема на събранието. Но, ако за теб това е важно и засяга лично твоето ежедневие – то тогава със сигурност се включваш. Ако изпуснеш събранието и обсъждането, и решението – винаги можеш да го подложиш на прегласуване.

Планът ми беше да предложа да преминем към монархия – абсолютна монархия – като изберем владетел и да видим как би се управлявало училището, ако имаме владетел. Честно казано, на мен самата също не ми бяха ясни много от детайлите около самото й осъществяване (всичко ли ще управлява владетелят, как точно и т.н.), но тъй като обичам провокации, реших да направя ежедневието ни по-интересно и да ги предизвикам. Знам, знам, че звучи невероятно абсурдно – демократично да решим да преминем към не-демокрация. Точно и това го направи толкова интересно за мен. Исках да преживяваме и да учим заедно от всичко, което би ни се случило покрай тази идея.

—————————————————————————-

Събранието започва. Обикновено има водещ – който чете темите по реда на записването им на листа с предложения за теми (листът стои закачен на достъпно за всички място през цялата седмица до началото на събранието), след което дава началото на обсъждане/дискусия като дава думата на поискалите я чрез вдигане на ръка по ред на вдигането на ръце. След това се правят предложения по темата и се гласуват.

Аз съм водещ и започвам да чета всички записани теми. Има тема за това “Колко време/срок се дава от събранието, когато нещо е възложено на някого да се свърши?”, както и кой да декорира една от масите в общите пространства. 

Оставаме дълго време на една тема и се притеснявам, че няма да има време за моята – но тази тема е много важна – това е тема за тоалетните, където има предложение една от тоалетните (която с решение на предно събрание е обявена за тоалетна на момчетата) да стане обща. Предложението предизвиква сериозна дискусия и опозиции – момчетата смятат, че ако тяхната тоалетна стане обща, то тогава и тази на момичетата трябва да стане такава – иначе не е справедливо. Момичетата, познайте – изненада – не са съгласни, разбира се. Предложението е отхвърлено.

Идва ред на моята тема. Започвам да разяснявам – да сменим формата на управление, да пробваме нещо друго. Всички слушат внимателно, защото действително засяга живота им в момента и това е чудесна възможност да изредя повече от различните други форми на управление. Говорейки, виждам както одобрителни, така и силно неодобрителни погледи. Честно казано, аз си мисля, че предложението ми ще се отхвърли, обаче все пак решавам да проведа дискусията, защото и тя, сама по себе си, е доста интересна, а и хранителна и напоителна от гледна точка на информация.

Пък и – в най-лошия случай просто ще ми отхвърлят предложението (или ще кажат да се върна с повече детайли и яснота като го измисля /формулирам по-добре.) Учим се това да не се възприема като проблем. 

Имам “щастието” мои идеи и предложения да са отхвърляни от събранието още от зората на училището. С други думи – тренинг имам. И всъщност това е добре – то ме уверява, че процесите вървят добре. Защото означава, че децата си имат глави на раменете и собствена позиция /мнение и нямат страх от възрастните да ги изразяват и да гласуват против техни предложения. Независимо колко се харесваме и обичаме, когато някое мое предложение не им харесва – могат да гласуват против. И в това няма нищо лично, няма да се сърдя след това. Мнението за предложение и идея е различно от мнението за личността, която прави предложението. Тънкости, на които и възрастните все още се учат.

– Аз искам да се кандидатирам за владетел! – готово е вече едно от момчетата.

 – Ние ще гласуваме за теб! – обаждат се въодушевени неговите приятели.

– Отивам да правя плакат! – ентусиазира се едно от момчетата.

– Чакайте, идеята още не се е приела… – обаждам се аз.

– Тази идея е много тъпа! – чувам глас зад себе си.

– Защо ще си променяме живота сега? – идва въпрос от другата ми страна

– Защо да го вгорчаваме? – уточнява друг. 

Така започват да текат първите мнения/настроения по темата, на които дори не мога да дам ред, защото са отвсякъде.

Все пак след известно време се връщаме към установения ред с вдигане на ръка и даване на думата.

Успявам максимално да си изложа идеята. 

Започват въпросите.

– Но… – ако някой ужасен се кандидатира да управлява? – е един от първите въпроси.

– Тогава най-вероятно няма да го изберем – спокойно отговарям аз  – за разлика от миналото и други места, където често хората не са имали избор и не са избирали по този начин владетел, а той е бил там като син на предния владетел, например, ние тук сами ще изберем нашия владетел и ако някой не ни хареса, просто няма да го подкрепим с гласа си.

– Колко ще продължи това, ако решим да го направим? – е друг въпрос.

– Да, за колко време ще управлява? – вълнува ги това и други.

– Колкото решим тук сега заедно. – отговарям.

 – Може да решим да опитаме така един месец. А може и седмица.

– Един месец е много! Всичко може да се случи! Той може да реши…какво ли не! – избухва някой зад мене.

– Тогава можем да проверим какво се е случвало в историята, когато някой е решавал така…. – отговарям аз. – Бунтове, преврати…

– Ще можем да го свалим от власт, така ли? – иска да потвърди какво казвам.

– Да.

– А да го убием?

– Не.

– Защо не?

– Защото все пак това е игра-експеримент, а не наистина. Както няма да можем ние да правим каквото си поискаме с владетеля, така и сега ще се разберем какво ще е онова, което той няма да може да прави.

Стигаме и до рамката – игра/експеримент е това и все пак е нужно да има някаква рамка – какво все пак няма да може да прави/решава владетеля. Колкото и да е интересно предаването на абсолютна неограничена власт на някого, толкова и знам, че е нужна рамка, която да внесе базово усещане за сигурност и безопасност в другите, така че да се съгласят на идеята. 

Аз имам няколко идеи, но се надявам и на предложения от тях.

– Аз предлагам владетелят да не може да реши за народа или някой друг нищо, което застрашава безопасността.

– Да няма робство… – обажда се някой друг.

– Да, да няма робство.

– Без унижения.

– Без неща, свързани с пари – казвам другото си предложение – понеже все пак не зависят от децата, а от родителите и така ще замесим и тях в тази история.

– Какво значи без пари?

– Ами например владетелят не може да реши, че от утре, ако искаш да влизаш в тази стая, трябва да плащаш по 5 лева. – отговарям.

– А, добре, разбрах.

– А може ли да вземе решение да изключи някого от училище?

– Предлагам да не може.

Най-накрая рамката става ясна.

Правила и области, в които решения не може да се взимат от владетеля:

=> безопасност на членовете на училището;

=> решения, свързани с унижения и каране на някой да прави нещо с тялото си, което не иска;

=> робството е забранено;

=> без решения, свързани с пари;

=> без решения за изключване на някого.

– Добре е да има и все пак някакъв контролен орган – обажда се учителят по история.

Супер, аз пък не се бях сетила за това. 

Малко по малко, с уточняване на параметрите и рамката, и с дискусията и разговорите, идеята се сдобива с все повече привърженици.

Идва моментът на гласуването.

Гласува се предложението: Ако някой има желание, може да се кандидатира за владетел – да управлява училището и да взима решенията за него.  Той трябва да се кандидатира като уведоми останалите и има един ден право на предизборна кампания и агитация. Следва гласуване, което трябва да събере повече от 50 процента, за да се приеме. Ако се приеме, кандидатстващият става владетел за една седмица. Избира се отделно и контролен орган от двама души – възрастен и дете, които да следят работата на владетеля. 

13 души “за”.

2 души “против”.

Изненадана съм, идеята се приема.

Група момчета веднага изхвърча да прави предизборен плакат.

Другите продължават оживено дискусията. 

Между няколко момичета също тече разговор –

 – Ти би ли се кандидатирала?

– Ами не знам, може би…не съм сигурна…

Две момичета – на 10 и 11 – си говорят, че биха се кандидатирали, обаче знаят, че никой няма да гласува за тях.

– Защо е така, според вас?

– Ами не знам… – казва едната.

– А вие като владетели какво ще направите?

– О, ами …. (започва да изрежда неща, които са основно и само за тяхна лична изгода)

– А това не са ли неща, които засягат само вас и ще бъдат добре само за вас?

– Ами да…

– А мислиш ли, че може това да е причината да не гласуват другите за вас?

– Ами…. (замисля се) – може би…

Говорим си за това какво е нужно да прави владетелят, за да е доволен народът и за примери от историята, когато владетели са мислели основно и само за себе си и въобще не са се интересували от състоянието на народа. Разбира се, любим пример в това отношение е Мария-Антоанета.

След няколко часа из училището са разлепени предизборни плакати. На тях кандидатът за владетел (настояща възраст 12 години) изглежда уверен, целеустремен и стабилен, обещава по-добро бъдеще (без да конкретизира точно какво означава това), призовава гласоподавателите да гласуват с неговата бюлетина номер 30 и не е пропуснал отдолу да отбележи, че купуването и продаването на гласове е престъпление. Плакатите се доближават изключително много до настоящите бюлетини в страната и аз вече съм горда, че, ако не друго, то деца от училището спокойно могат да започнат работа в предпечатна подготовка или ПР кампаниите на политическите партии у нас.

Неговите поддръжници пък обикалят училището и агитират: “Гласувайте за….”

– Добре, но защо? – питам ги аз.

– Как така защо? – питат и те.

– Ами защо да гласувам за него? Кажете какво ще направи, разяснете с какво ще подобри живота в училище.

Малко по-късно агитацията вече включва по-подробна аргументация и някои от първите решения, които владетелят планира да вземе. Едно от тях определено е подбрано добре – увеличаването на времето за свободно използване на електронни устройства определено ще му спечели много привърженици.

Чуват се обаче и мнения, че така не е много интересно като има само един кандидат (мненията идват дори и от самия кандидат и неговите съмишленици). Много по-интересно би било да има повече и в краен случай – двама. Но все пак – да усещаш, че имаш избор. Съгласна съм с тях. И все пак – обяснявам – пак има избор – можеш да избереш и че не подкрепяш никого.

В края на деня съм информирана, че вече 11 души са потвърдили, че ще гласуват за него. Питат ме колко общо ще са гласоподавателите и протича изчисление колко гласове им трябват, за да получат повече от 50 процента.

На следващия ден (когато реално е денят за размисъл, но протича отново известна агитация) става ясно, че има още един кандидат. Информацията стига до мен първо от момчетата-привърженици на първия кандидат и ме развеселява много – “Ето, сега ще ви е по-интересно!” – отвръщам им аз, понеже нали искаха да им е по-интересно. Виждам ги хем развеселени, хем леко притеснени.

До края на деня обаче нещата взимат наистина интересен обрат – разбирам, че двамата кандидати са се съюзили и вече са заедно в коалиция и така ще се явяват на изборите. Става още по-интересно и забавно и аз лично нямам търпение да се качат на власт. Съветвам ги активно да говорят повече за това как ще подобрят живота в училище, за да си печелят повече привърженици.

В изборния ден една част от приближените на кандидат-владетеля се появява сутринта с нърфове и пистолети-играчки. Леко стресната ги питам за какво е това. Те довлачват при мен плакат, на който пише:

“името на кандидата = смърт”

– За защита е това. – обясняват ми те.

– Според мен може да стресне доста от хората – споделям аз – ето например мен ме стресна.

– Има заплахи! – казва ми едно от момчетата, сякаш не разбирам сериозността на ситуацията – Но…добре, ще ги приберем засега. – добавя той и ги прибират.

Проверявам, че няма никой записан на желаещ за контролния орган. Това ще бъде интересно. Ако се избере коалицията, значи ще бъде без контролен орган.

Има вълнение и нетърпение кога ще започнат изборите и гласуването и няколко пъти идват при мен с такива въпроси. Подготвям бюлетините, списъка за подпис, че си гласувал и заключената кутия, в която ще се пускат попълнените бюлетини.

Давам си сметка и че нямам партньор за събирането на гласовете, а това със сигурност би породило подозрения в моята почтеност. Също така и не съм официално избрана за провеждащ гласуването и преброител и това е нещо, което съм пропуснала. Предполагам, че ще бъда обвинена в корупция в някакъв момент, но това пък ще стане прекрасен повод за още дискусии – този път около изборните процеси и възможните им варианти за протичане с минимална опасност от външно влияние и злоупотреби. Пък и няма как, другите са заети, затова просто започвам.

Започва гласуването – минавам през всяко дете/учител, подавам бюлетина, те си попълват, след което я пускат в кутията, докато аз извръщам глава, за да не гледам и след това се подписват до името си, че са гласували. Появяват се дребни проблеми като това, че много от децата нямат подписи, друга не са разбрали как точно се отбелязва в бюлетината, трети отсъстват, но пък искат да делегират гласа си на свой приятел и той да гласува вместо тях. Решаваме да може да гласува с делегиране на глас. Дребните проблеми не ни обезсърчават – за първи път ни е, отбелязвам си, че ни е нужна по-добра информационна кампания за процеса за гласуване. Събирам гласовете на всички без едно дете, което не е на училище. Събираме се заедно в общото пространство на групата, за да вадя и броя пред всички бюлетините и гласовете.

Започваме броенето:

1 глас за коалицията

1 глас “Не подкрепям никого”

1 глас за коалицията

1 глас “Не подкрепям никого”

1 глас “Не подкрепям никого”

1 глас за коалицията

1 глас за коалицията…

Стигаме до бюлетина, в която гласуващият си е написал името отгоре.

Започваме дискусия – да я признаем или не.

Бюлетината е в подкрепа на коалицията, съответно всички от коалицията са “за” да я броим за валидна.

Питат ги дали биха били “за”, ако бюлетината беше “Не подкрепям никого”.

Убедително твърдят, че мнението им е щеше да е същото.

Допускаме бюлетината.

След известно броене, резултатът е, че има 2 гласа повече за “Не подкрепям никого”.

Кандидат-владетелят (първият) е силно разочарован. Другият (вторият) казва, че не му пука и че другите губят.

Веднага ме заливат с въпроси:

– Ти как гласува?

– Видя ли кой за кого гласува?

– Не съм, обръщах се – казвам аз – Само за един човек знам, защото е от тези, които съобщиха по телефона вота си.

– Ти си манипулирала гласуването! – появява се обвинението, което очаквах, изстреляно от привържениците на първия кандидат.

– А щяхте ли да мислите така, ако резултатът беше във ваша полза? – контрира ги въпрос зад мен.

– Аз очаквах това предположение. – казвам аз – Можем да проведем гласуването отново и някой друг да го води.

Не, самият кандидат не желае.

Започва дискусия.

Какво е било добре, какво е можело още да се направи, защо хората са гласували “Не подкрепям никого”.

Информирани ли са добре как ще се подобри животът им при новото управление?

Как може да се проведе по-добре следващата предизборна кампания?

Първият кандидат-владетел обаче е разочарован и не иска да се кандидатира повече.

– Много хейт се изля срещу мене… – казва той. – Плакатите са целите надраскани, сложили са ми мустаци….и този надпис с моето име и смърт…

Кимам съчувствено.

– Аз обаче съм изненада – споделям аз – от това, че човек, който беше казал, че няма да ви подкрепи, в крайна сметка е гласувал “за” (говоря за този, който обяви гласа си по телефона, който действително бе изцяло против предния ден, а сега обяви друго решение).

– Аз знам за кого говориш. – казва кандидат-владетелят. – И това е, защото аз лично говорих с нея и й разказах и обясних какво мисля да правя.

Настава мълчание.

– Мислиш ли, че точно малко повече от това – само че и към другите – е имало нужда, за да спечелиш? Повече информация и разяснения? – задава въпрос един от учителите.

– Да, сигурно… – разочаровано отговаря кандидат-владетелят.

Сега, да ви призная, честно казано много ме е яд, че не го избрахме. Исках владетел. Дори – диктатор. Исках бунтове, заговори, преврати. Да преживеем всичко това. Да усетим какво е, разбира се – в някаква безопасна рамка, но все пак да можем да почувстваме какво е било на този или онзи народ, разглеждайки различни исторически моменти. Но такива невероятни дискусии провокира дори идеята за този експеримент, че съм много въодушевена. 

И, разбира се… не всичко е безвъзвратно загубено.

Ще подкрепям кандидатирането на нов владетел, партия, коалиция и ще видим какво ще покаже животът нататък.

Така че завършвам оптимистично със…. Следва продължение…

П.П. Няколко дни по-късно се озовавам в една стая с детето, направило плаката за смърт на владетеля. Виждам възможност да се информирам за позицията му и го питам:
– Правилно ли съм разбрала, че ти си направил плаката?

Той кима.

– Интересна ми е причината, би ли споделил? Бил си против?

– Не, просто ми се стори забавно…

Отговорът му ме изненадва.

– Тоест.. Дори не си бил против, просто си се забавлявал?

– Да, какво толкова, защо? – този път той е учуден.

– Просто разбрах, че плакатът ти е стреснал леко останалите и те се решили, че има някой, който е много против тях и ги заплашва и..

-Каквооо? Наистина ли? Ужас… Отивам да им кажа… – прекъсна ме той и изхвърча от стаята без дори да мога да довърша.