Историята в ДемократичноТо

Споделяне от Румен Минчев, нашият учител по История

Винаги съм вярвал, че историята не трябва просто да се учи. Тя трябва да се преживява.

За мен часовете по история не са място, в което децата трябва да запомнят възможно най-много дати, имена и битки. Искам да им покажа хората зад тези имена – техните решения, страхове, грешки, отношения и съдби. Искам да им стане интересно какво се е случило, а след това самите те да поискат да разберат повече.

Затова в часовете си използвам различни подходи, с които се опитвам да свържа миналото с техния свят и с нещата, които ги вълнуват днес.

Когато царете започнат да приличат на теб

В групата по средновековна българска история за деца до 12 години използвам един малко необичаен похват.

Когато подготвям презентациите си, понякога заменям лицата на историческите личности с лица на самите ученици или с лица на известни личности, които те познават и харесват.

На пръв поглед може да изглежда странно да видиш български цар с лицето на единадесет годишно дете. За мен обаче именно в това се крие смисълът.

Не искам да омаловажавам нашите владетели. Напротив – искам да създам връзка между миналото и настоящето.

Когато детето види върху образа на един владетел собственото си лице или лицето на свой приятел, този човек от миналото вече не изглежда като далечна, обвита в мистерия фигура. Той става някой познат. И изведнъж възникват въпроси:

Какво му се е случило? Как е стигнал дотук? Какви решения е трябвало да вземе? През какви трудности е преминал?

По този начин историческите личности постепенно се превръщат в хора със свои съдби, а историческите събития – в истории, които децата преживяват емоционално.

Това създава и нещо много ценно – емоционален спомен, към който учениците лесно могат да се върнат, когато трябва да възстановят определено знание.

Понякога, когато попитам за някой владетел или събитие, получавам напълно точен отговор, последван от усмивка:

„Разбира се, че го знам – нали беше с моето лице!“

Тези моменти са едни от любимите ми. Те ми показват, че детето не просто е запомнило информацията, а я е свързало със себе си.

Същия подход използвам и при владетелите на други държави. Техните образи понякога са с лицата на известни личности, които учениците харесват. След това започва ново любопитство – искат да видят оригиналните портрети, да разберат кое лице е използвано и върху кой исторически образ е поставено.

Така постепенно започват да разпознават историческите личности без притеснение.

Ами ако ти самият трябва да преговаряш с царя?

Друг подход, който често използвам в часовете, е театърът.

Когато разглеждаме преговори между владетели или отношенията между исторически личности, каня едно дете пред останалите и го поставям в ролята на български цар, византийски император или друг владетел.

Аз поемам другата роля и започваме ситуацията.

Има обаче едно важно условие – детето не знае предварително как точно са се развили събитията и какво е направил реалният владетел. Не му давам готови реплики и не му казвам как трябва да реагира.

Поставям го в ситуацията и го оставям да вземе решение.

Получава се своеобразен полуимпровизиран театър. Аз следвам историческата нишка, а детето постъпва според това, което смята за правилно в конкретния момент.

Понякога останалите ученици също започват да се включват:

„А защо не направиш това?“

„Не трябва да му вярваш!“

„Предложи му нещо друго!“

И изведнъж цялата група започва да мисли заедно.

Това е моментът, в който учениците вече не са просто слушатели. Те разсъждават, анализират, правят предположения, опитват се да предвидят последствията и защитават собствените си решения.

Наблюдавал съм неведнъж как, дори без предварително да знаят какво се е случило, в много случаи успяват да уловят логиката на историческата ситуация.

За мен това е едно от най-интересните неща в преподаването на история – да видя как децата сами стигат до логиката на събитията.

Отново се връщаме към преживяването. Те не просто чуват какво е направил един владетел. За кратко те самите се оказват на негово място.

Когато учениците застанат от другата страна

Една от най-интересните промени в часовете ми дойде от самите деца.

Две единадесетгодишни момичета ме попитаха дали могат да водят собствено занимание. Те се подготвиха и се справиха прекрасно. Това вдъхнови и останалите ученици да последват примера им.

Така постепенно се появи практика, при която самите деца поемат водеща роля в часовете, а аз оставам в подкрепяща позиция.

Това не е задача за оценка. Няма награда и няма друга външна облага.

Те го правят, защото им е интересно да бъдат от другата страна – да подготвят материал, да застанат пред останалите и да предадат знание.

За мен това е особено ценно.

Когато едно дете трябва да обясни нещо на друг човек, то трябва да го е разбрало истински. Трябва да прецени кое е важно, да намери начин да го представи и да бъде готово да отговори на въпросите на останалите.

В този момент ученето се превръща в споделяне.

И може би най-хубавото е, че инициативата идва от самите ученици.

Историята има много лица

В ДемократичноТо имам възможност да работя с деца с различни интереси и възраст, затова и заниманията по история са разнообразни.

Има групи по средновековна българска история за ученици над 12 години и антична история, в която постепенно преминахме през Древен Египет, Древна Гърция и тракийските племена, а след това се насочихме към историята на Древен Рим и средновековна Европа. А в заниманията ни по световна история разглеждаме периода след Великите географски открития и промените, които те предизвикват в различните части на света.

Има и едно занимание, което започна с доста конкретна идея, но се разви по съвсем различен начин – „Забързаният курс по история“.

Курсът, който трябваше да бъде забързан

Този курс беше създаден по идея на група момичета, които дойдоха при мен с ясната нагласа, че нямат нужда от подробно изучаване на българската история.

Искаха да научат само най-основните неща.

Първоначалният ни план беше да се съберем няколко пъти и да преминем през основните периоди и събития, без да задълбочаваме.

Реалността обаче се оказа съвсем различна.

По време на заниманията започнаха да се появяват все повече въпроси. Един въпрос водеше до друг, а след него се отваряше нова тема, която се оказваше още по-интересна.

Постепенно разбрах, че това, което истински ги вълнува, не са толкова политиката, войните и управлението.

Интересуваха ги хората.

Любовта. Отношенията. Жените в историята. Драмите. Предателствата. Несправедливостите. Малките човешки решения, които понякога стоят зад големите исторически събития.

И така „Забързаният курс“ постепенно спря да бъде забързан.

Дори напротив – започнахме да се спираме на отделните личности, на техните съдби, на житейските им трудности и на чувствата им.

Имахме цели часове, в които говорихме за любовните отношения на цар Иван Александър, за монасите в Атон, за отношенията между Бенковски и Райна Княгиня, за баба Тонка, за писмото на Ботев до Венета и за много други чисто човешки теми.

Разбира се, това не означава, че пренебрегнахме политическия и военния живот. Напротив – той винаги присъстваше в разказа. Просто фокусът беше различен.

И това се оказа много интересно за мен като учител.

Тези теми често предизвикват дискусии между децата, които далеч надхвърлят конкретния исторически факт.

Те започват да обсъждат какво е важно за тях, защо определени постъпки ги впечатляват, как биха реагирали в дадена ситуация, какво приемат за справедливо и какво – за несправедливо.

Понякога разговорът за човек, живял преди стотици години, неусетно се превръща в разговор за самите нас.

И за мен това е една от най-ценните страни на историята.

Тя не само ни показва какви са били хората преди нас. Тя ни дава възможност да се замислим какви сме ние.

Часът като епизод от сериал

Имам още един малък „трик“, който обичам да използвам.

Представям си часовете по история като епизоди от сериал.

А както във всеки добър сериал, най-интересният момент трябва да дойде точно преди края.

Затова понякога приключвам часа по средата на битка, друг път – в момента, в който един владетел трябва да вземе важно решение, или точно преди да стане ясно как ще завърши дадена ситуация.

И тогава казвам:

„Ще разберем следващия път.“

Следват бурни освирквания и недоволство, че трябва да чакат до следващия час.

Някои започват да се обзалагат помежду си как ще завърши битката или какво решение ще вземе героят. Други ме преследват с молба само на тях да кажа.

А най-нетърпеливите просто проверяват сами в интернет.

И всъщност точно това ме радва най-много.

Защото в този момент детето не търси информация, за да си напише домашното. Не го прави за оценка. Прави го, защото иска да знае.

И ако трябва да кажа какво всъщност искам да постигна с часовете по история, това е именно то.

Не просто децата да запомнят повече дати.

Не просто да могат да назоват повече владетели.

Искам да задават въпроси.

Искам да се чудят какво би станало, ако някой беше взел друго решение.

Искам да спорят, да предполагат, да грешат и да опитват отново.

Искам, когато не знаят отговора, да им стане любопитно и сами да започнат да го търсят.

Защото вярвам, че най-трайно остава онова знание, до което си стигнал сам.

Моята роля като учител не е да дам всички отговори. Понякога е достатъчно да задам въпроса.

Да оставя историята точно там, където става най-интересна.

А след това да гледам как любопитството си върши работата.