ЕДИН ДЕН В ЦДУ /Част II

от II/


автор: Нели Керемидчиева

Детето ми (на 10 г.) учи в първото демократично училище в България, а аз съм един от основателите му.

По-долу ще прочетете продължение на описание на един ден в Център за демократично учене. За да е пълноценна картинката, препоръчвам да започнете от Първа част.

————————————————————————————-

Решавам да се отбия в училищната група набързо, преди да се върна при снимането на филмовото предизвикателство от момичетата. Набързо цъквам и снимки на двора. Тук всяко дете може да излезе навън, когато пожелае. Ето защо от ключово значение за повечето родители е училището да се намира на място с възможно по-чист въздух и да има голям и разнообразен откъм предизвикателства двор с добър баланс между слънце и сянка. Това ме подсеща за един разговор с университетски преподавател в област неформално образование и социални науки. Разказвам аз за възможността на детето да избира какво да прави в деня си, включително да прекара целия си ден на двора и тя ме пита: “А какво правят децата на двора?”. Аз вдигам рамене: “Катерят се по дърветата, строят си някакви техни неща, правят си магазини…”. Нейната реакция: “Но преди това вие сте осигурили на двора да има дърво!”. Хареса ми как тя веднага разбра и назова факта, че дори в една толкова свободна среда, не липсват намерение и подготвена среда. Нещо, което често остава невидимо, понякога дори за мен.

В съседна стая пък откривам камерно занимание по математика с Цвети. Както споменах и в Част I на статията, групите в заниманията се формират динамично според интереса и нивото в съответната тема – например в момента по програма има 4 нива на заниманията по математика. Когато наличното време го позволява, децата имат възможност и за индивидуални занимания по тяхна инициатива.

Тичам на улицата да не изтърва момичетата. Снимането е в разгара си – една и съща сцена се преиграва и снима по много пъти, съобразява се откъде да се снима, какво ще се вижда, какви шумове ще се отразят, как да изглежда… Едната се засмяла, другата объркала репликата, кучето от съседния двор се разлаяло, дори аз се намесих в кадър по невнимание – безброй са пречките пред начинаещите кинаджии. Оказва се, че разписаните по сценарий сцени не могат да се снимат наведнъж, раздробяват се на място, мислят се нови варианти. Има 5-6 момичета с един учител, Маги, която рядко се намесва. Определено се забавляват, че и аз ги снимам паралелно.

Решили са да направят почивка за обяд и аз се възползвам, за да си поема дъх и разбира се да попивам интензивните разговори в кухнята. Приятно ми е да наблюдавам колко са самостоятелни, дори малките деца, в това да се самообслужват с храната и да си прибират след това. Нали знаете как на повечето места, особено в домовете ни, тези дейности се спестяват на децата. Понякога защото се смята, че те просто не могат да го направят толкова добре, колкото възрастните – ще съборят трохи, ще разлеят, ще счупят чиниите и т.н. Често се прави и в израз на любов или за да предаде послание, че по-важно е детето да „учи“ (нещата, които възрастните са определили за важни), а не да се грижи физически себе си. Може би дори възрастният иска детето да си почива/ да си играе и затова смята за необходимо да му спести самО да се погрижи за нуждите си.

Тук се смята, че това, често съвсем добронамерено поведение на възрастните, по-скоро демонстрира подценяване на способностите и компетенциите на децата, пък и на важността да се грижим сами за собствените си физическата среда и удобство. Като последствие ги лишава от чувство за отговорност към собствената им среда. Тук вярваме, че децата могат и е достатъчно да ги овластим да го правят, че това е важно за тяхното цялостно развитие. В резултат, те сами вярват в способностите си и знаят, че могат да се справят с ежедневните предизвикателства на живота. Знаят, че не се очаква някой друг да чисти след тях или да ги обслужва. Разбира се, за целта възрастните наоколо също трябва да са пример в това отношение. Освен това са на разположение при необходимост от помощ.

rsz_025

Сега е най-спокойният момент от деня, защото има „час за устройства“ – доста от децата са с телефони, таблети или пред някой от компютрите и играят електронни игри или гледат клипчета. В „Пауново перо“ заедно гледат епизоди от „Пинко, розовата пантера“ на компютър. Точно в този ден аз съм на диета и си говоря по темата с друг възрастен. Едно момче на 10 г. е седнало при нас и видимо му е интересно. Разказва ни за режима, който майка му спазвала. Изглежда сякаш точно в този момент изпробва какво е да си част от „света на възрастните“. Мисля си, че едва ли му е интересна наистина темата, по-скоро проверява може ли да е част от такъв разговор. Аз имам естествена склонност да говоря с децата като с равноправни хора, съобразявам изразите, които избирам и заедно с това нямам снизходително отношение. Което съм забелязала, че не е така при всички възрастни, но в ЦДУ трябва да го научиш това, дори да не ти е вродено. Впрочем същото дете е поело да върши някои работи по поддръжка срещу заплащане (зареждане на санитарните помещения с тоалетна хартия, сапун и подобни) и преди това го чувам да напомня, че е време да си вземе „заплатата“. Пак него видях по-рано да носи боклук и да обяснява, че го събрал от горна стая. Попитах го дали и това влиза в неговите задължения, а той отговори, че не, но просто решил да почисти. Само да ви кажа, че това дете беше определено като „проблемно“ в стандартното училище, което посещаваше преди да дойде при нас!

Докато стоя за малко на двора, две 10-11 годишни момичета, явно приятелки, ме заговарят, докато си похапват за обяд. Говорят ми на „Вие“, макар че се познаваме.

  • Вие защо сте в училището?
  • Защото много ми харесва и искам да напиша как се случват нещата тук. Нали знаете, че това училище е различно от другите, даже няма друго такова в България. Може дори някой ден да напиша книга за училището! – изненадана от официалното им обръщение, изглежда съм решила да си придам важност.
  • Аха. – кимат те /не изглеждат впечатлени/.

Сещам се, че в този момент тече заниманието по кино-проекти. Още от миналата училищна година в ЦДУ това означава, че се снима „Хан Тервел“ – третата от поредицата „Първо българско царство“ анимация с техниката стоп-моушън. Този път са подкрепени с по-добър софтуер и техника, благодарение на малко целево финансиране, за което училището кандидатства [efn_note]Да не объркаме нещо, ето и официалният текст: “благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на Лидл България „Ти и Lidl за по-добър живот“, в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи“ и Български дарителски форум.”[/efn_note]. Стаичката за кино-проекти изглежда претъпкана от декори, работещи всяко по задачата си деца, техника, останали от предишните филми герои (използват се направени с пластилин от децата фигури и декори, както и лего фигурки). Тук всичко е установено като начин на работа с годините и върви гладко – поне този ден е така. Ето че вече към датата на пускане на тази публикация е насрочена ПРЕМИЕРАТА на “Хан Тервел”, а някои от сниманите от мен деца разказват за преживяването си в ТОВА ВИДЕО!

Отивам пак към помещенията на „Лимоните“ – разбрах, че Кари ще отсъства известно време и решавам да спестя на учителите постоянното „прескачане“ до там. Знам, че децата се справят чудесно и сами, но по съображения за безопасност има стремеж винаги да се намира възрастен наблизо. По едно време няколко момчета се подгонват с дървени мечове между двете стаи. Група момичета играят с цветни плочки с оформени с шкурка букви – трябва да познаеш буквата със затворени очи само с напипване. Недоволни са от шума. Едното на няколко пъти казва „Тичането е на двора и в Салона.“, но не я чуват. Тя ме поглежда очаквателно дали ще се намеся. Аз питам момчетата дали е вярно, че има такова правило. Те с нежелание потвърждават и едно от тях разпалено казва на момичетата – „Но има също правило, че тихите игри са във вътрешната стая, а вие сте във външната“. Така с взаимно напомняне всеки си отива там, където се предполага да върши това, което си е наумил.

Връщам се на снимачната площадка. Момичетата са изморени и всяка сцена отнема все повече дубли. Няма как да отлагат обаче – приели са предизвикателството и искат да го довършат. За някои от сцените са привлечени деца и извън екипа – трябва си „масовка“.

Денят е към края си и завършва с общо подреждане на пространствата.

Просто един от многото такива дни – шарени, пълни с живот, с бягащи деца със светнали очи, със спорещи разпалено деца, с деца, които знаят, че сами взимат решенията, които ги засягат и че ще бъдат подкрепени в трудните за тях моменти. Тези деца разбират, че от тях зависи дали денят им ще бъде скучен или интересен, какво могат да направят, ако някой им пречи, или те самите пречат на някого. От тях зависи какво ще научат в този ден – дали ще повтарят ченгелчета (което впрочем повечето от тях не избират) или ще се научат да пишат, защото искат да озаглавят картините си или защото искат да направят филм и трябва да съставят сценарий, защото искат да изпратят съобщение до приятелите си или да подадат сигнал за нарушено правило… Дори да искам, не бих могла да изброя всички ситуации, в които имаме нужда да пишем. Същото важи за всички наистина смислени умения от така наречения „образователен минимимум“. Тези деца разбират, че физическата им среда зависи от тях самите, че всяко тяхно действие или бездействие има своя естествена последица, че не е страшно да сгрешиш, макар да е възможно, ако много си сгрешил, да ти забранят да идваш на училище няколко дни например.

Разбират, че не само няма нищо лошо, а дори е особено важно да има радост и смисъл за теб самия в нещата, които правиш.

За десерт споделям няколко снимки от предишни мои посещения: