Създаването на ‘Хан Аспарух’

Продължаваме със споделянето на моменти от създаването на стоп-моушън анимацията ‘Хан Аспарух’ – филм на историческа тематика, създаден от учениците в Център за демократично учене. Благодарим на Илияна Михайлова за субтитирането на английски. Тук може да гледате филма и да прочетете повече за създаването му:

Интересни факти за филма:

Актьорът Александър Митрев озвучава професор Пънкчев.

230 лего фигурки са използвани за снимките (почти всички са върнати на собствениците; професора се издирва!).

Косата на някои човечета е направена от влакната от пуловера на едно от децата (надяваме се пуловера все още да топли 😉 ).

Някои от щитовете всъщност са шапки на сенсеи, залепени с платилин за ръцете на героите.

Снимането на битката между армиите на българите и византийците е отнело месец и половина.

4000 снимки са направени за създаването на целия филм.

Иван Николов, учител по Визуални изкуства и Кино в Център за демократично учене, споделя за процеса по създаване на анимацията и преживяванията на екипа:

“В началото на проекта се записаха много деца. Едно от тях даде идеята да направим епизода с лего човечета. Нямахме достатъчно, затова пуснахме обява в ЦДУ, че се търсят фигурки за филма. За да съберем нужните фигури водихме лични разговори с всеки, който носеше от вкъщи и ни поверяваше колекцията си – уверявахме ги, че ще ги пазим и върнем изчистени от пластилина.
Детето, което даде идеята да се ползват лего човечета, се отказа на следващия ден. До края на месеца се бяха отписали още деца, но другите останаха и продължиха идеята за лего фигурките.
Всяко едно човече е изработено специално, за да отговаря на даден образ. Всички фигурки, които получихме бяха разглобени и от частите сглобихме наново героите.

Имахме много разговори около текста – как фактите да се превърнат в историята на филма. Правихме проучвания и сравнявахме с рисунки на исторически образи – как са изглеждали славяните, византийците, какви са били украсите на дрехите им, какви оръжия са имали и как са били украсени. На децата им хрумваха много идеи и много от тях пробвахме, за да видим реално какво е възможно и какво не, какво се вписва или не във филма.

Едно от интересните неща в правенето на този епизод беше, че първият епизод от поредицата беше правен като проект по История с децата, записани на История. След работата по него и неговото представяне пред всички от ЦДУ, задачата за снимането на втори епизод пожелаха и поеха децата, записани на Кино проекти. Така се получи, че за първи епизод хората от часовете по История правят филм, а за втори епизод Кино хората взеха Историята. Това беше чудесен обрат. Децата от кино проектите действаха по-смело, имаха много идеи, но не всички успяхме да реализираме, т.к. изпробването на всяка идея е много времеемко. За всяка сцена се изпробват различни идеи за сценографията, което е свързано с продължително подреждане и наместване на всеки детайл. Работата е толкова времеемка, че в някои моменти сме успявали да подготвим и заснемем само 10 кадъра за цял ден – това е по-малко от половин секунда филм. Стигнахме до решението да работим на групи. Едно дете отговаряше за 10 човечета.

Едно от нещата, което децата направиха сами беше заснемането на професор Пънкчев – когато говори при подписването на договора със славяните бяха необходими 190 кадъра. Децата цял ден снимаха и раздвижваха тези 190 кадъра и бяха решени да следват плана, за да не остава работата за следващия ден. Това беше и една от най-трудните за снимане задачи, т.к. на тях им беше много досадно да работят толкова дълго само за репликите на професора. Оставих им възможност да преживеят този неприятен момент и да намерят как да се справят. Естествено се случи така, че се бяха заиграли със сцената и бяха решили да вкарат смешни моменти, но след това при монтажа видяха, че тези смешки въобще не бяха подходящи за контекста на сцената, дори не бяха смешни след като се сложиха сред останалите детайли. Получи се много добър урок – да се опитват да мислят за голямата картина, за това как отделните части, които снимат да се вписват в контекста на цялата история.
Големите уроци от тези ситуации бяха планирането и разбирането на контекста на цялото усилие, да бъдат част от екип. Всичко това научиха през неща, които са им интересни.

Теди и Боян израснаха много през този проект именно чрез поемането на отговорност. За разлика от първия епизод, когато бяха повече в ролята на следващи групата, сега те бяха водещите. Трябваше да се научат да вземат решения и да правят преценка. Едни от трудните моменти, в които се учеха и упражняваха тези умения бяха при сцените с много войници – битката между двете армии. Първоначалната идея за тези сцени беше да се снима в общ план. Когато започна работата, децата видяха, че за да се подготви сцената за всяка снимка изисква страшно много усилия – всяко човече трябва да бъде наместено в определена поза на тялото и върху масата. Беше много изморително и трудно да не се загуби нишката кой какво е преместил, успяваха да заснемат 10 кадъра за цял ден. Сами достигнаха до момента, в който осъзнаха, че става все по-трудно работата да продължи и че трябва да се измисли нещо друго. Можех да им предложа варианти, но изчаках решението да дойде от тях. Идеята им наистина беше добра – решиха да снимат в близък план само няколко човечета, вместо да трябва да наместват всички за голяма сцена. А за голямата битка Боян предложи да направим купчина от човечетата –  за всеки кадър преместваше малко по малко с ръце всички войници, докато се съберат накуп. В този процес се научиха, че идеите, които им хрумват трябва да бъдат и добри визуални решения, даващи възможност да се завърши сцената.

Друг ценен урок имахме при снимането на сцената с реката. Тук се заиграха много със снимките. Снимаха в продължение на над 15 занимания и над 150 кадъра – това е повече от месец и половина. При снимането на всяка сцена се влиза в много големи детайли за позиционирането на частите от сценографията и самите герои. Тук реката беше направена от дълги ‘езици’ пластилин, местеха всеки от тези езици. Много се изкефиха на идеята при влизането в реката войниците да се разпадат и после пак да се ‘събират’. За да се снима това, трябваше поетапно да се разглобяват човечетата и после пак да се слобяват. Накрая видяхме, че се е получила много дълга сцена, а на нас всъщност ни трябваше преход.

Имахме и криза. Няколко месеца минаха без да работим. Беше трудно да не се намесваш и да оставиш децата да преживеят момент, в който са загубили мотивация и да намерят сили вътре в себе си да продължат. Беше труден момент за целия екип и за родителите. Но аз знаех, че е важно да им дадем пространство да могат да се откажат. Това беше голям урок. В този момент беше много важно да се получи партньорство  между нас, да не ме приемат в ролята на налагащ рамка, която не е тяхната. Много е важно и трудно да усещаш границата кога детето иска да е самостоятелно и кога има нужда да го водиш. След като си дадохме това време, те отново събраха сили и намериха вътрешна мотивация да влязат в стаята и да снимат.

Сами си направихме звукозаписно студио, за да може актьорът Александър Митрев да озвучи професор Пънкчев. Трябваше да разберем как да изолираме шума с подръчни материали и да впрегнем съобразителността си. Намерихме една голяма плоскост, която използваме за прожектиране на филми и я качихме в най-тихата стая, огънахме я около маса със стол и сложихме много възглавници, а върху тази конструкция сложихме постелка за йога, по средата поставихме лаптоп и микрофон. Получи се доста добре.

Този проект се превърна в нещо важно за всички в Център за демократично учене. По време на етапите правихме прожекции пред децата и говорихме каква история показваме, всички присъстваха и се вълнуваха. Целият екип усещаше проекта като ценност. Беше важно, че историята е разказана от нас и че я представяме пред всички. Емоцията от това, че ние създаваме нещо беше заразила всички – след една от прожекциите в салона видях две деца да играят на бой с възглавници и като се заслушах разбрах, че едното е хан Аспарух, а другото е византийският император – пресъздаваха битката в игра. Толкова малки деца се вълнуваха и бяха запомнили нещо толкова далечно. Това не е ли начин да се учи история?

Освен децата и учителите, в този процес подкрепа дават и родителите. Самите те се изправят пред предизвикателства за себе си, свръзани с изборите на децата и ролята на възрастните. Марта Златева, родител на Боян споделя: “Работата на Боян по “Хан Аспарух” беше истинско приключение, в което той научи много. Научи как се прави стоп-моушън анимация – според неговия ментор е наистина добър аниматор – успява да движи прецизно фигурите и така да осигури истински доброто им и реалистично движение във филма. За мен, обаче, много по-ценното знание беше в това, че Боян се научи да преодолява предизвикателства, да не се отказва, да бъде търпелив (работата по филма обхваща 2-годишен период). Научи се да общува с екипа и заедно да постигат целите си. Имаше възможност самия той да влезе в менторска роля спрямо по-малки деца, които имаха интерес към проекта и се включваха с помощ. Или иначе казано, разви в себе си едни умения, които биха му били полезни за какъвто и да е бъдещ проект, което за мен е основната цел на ученето.”

Елка Атанасова, родител на Теодор, 10 г., както се е самоопределил с подкрепата на екипа – двигателя на създаването на филма, също споделя своите впечатления: “Наблюдавах минаването през най-различни емоции от спектъра през дългите две години, в които се излюпваше филма. Впечатляващо беше за мен да проследя, как през тези дълги две години той неотлъчно беше там, оставаше ангажиран и правеше всичко по силите си да се случи филма и да бъде успешно завършен. Имаше моменти, в които дори не се знаеше дали изобщо може да бъде завършен и той остана въпреки това. Остана въпреки огромното разочарование от част от приятелите му, които напуснаха проекта, защото им се играеше или им стана прекалено тягостно и трудно. Остана и в дългите дни на монотонно преглеждане на снимки или снимане на сцени от не-знам-колко-хиляди кадъра. Усещах несигурността дали изобщо все пак ще излезе нещо. Имаше и прекрасни дни на удовлетворение и приятна умора. Имаше и сълзи от преумора. В трудните моменти, когато не сдържаше гнева си и разочарованието си, подкрепа идваше от учителя Иван, с когото намираха начин да изговорят ситуациите и всяка страна да намери мир, за да преоткрие онова безценно зрънце вдъхновение, което продължаваше да ги движи напред. Този процес беше един от моментите, в които виждам на практика защо е важно да се даде свобода в избора на всеки човек. Ако аз или някой от учителите бяхме принуждавали Теодор да продължи да работи, за да завърши проекта, никога нямаше да успеем да удържим две години! Той продължи, защото намираше смисъл за себе си.  И удовлетворението, когато филмът видя бял свят беше безценно. Но по-важно – удовлетворението беше само негово, заслужено, изстрадано, мечтано и истинско. Благодаря от все сърце на Иван, който също успя да намери как да подкрепи децата без да ги кара да служат на неговите цели или на нечии други. Успя да бъде там за тях, да бъде истински и да бъде модел за тях. ”

Интервю на екипа в БНР

Интервю с ментора на проекта Иван Николов в Днес.бг